Военни

Преди битката /  W. N. Hodgson, Before Action, 1916

Във името на всяка радост денем
и на благословения вечерен хлад,
на слънцето на ласката последна,
когато привечер зад хълмовете пада;
във името на всички изживени дни,
на красотата, от която черпех щедро,
на даровете, трупани безредно,
О, Боже, превърни ме във войник.

Във името на всеки всечовешки страх,
надежда, чудо, възхвалявано горещо,
и на безгрижния младежки смях,
на всяко тъжно и прекрасно нещо;
във името на неизбежните злини,
но и на романтичните копнежи,
които гонех с вдъхновен стремеж,
О, Боже, в мъж ме превърни.

Аз, който от любимия си хълм
съм гледал с неразбиращи очи
стотици твои залези навън
как леят кръв и злато от лъчи,
сега, преди денят да препладни,
ще трябва с всичко туй да се сбогувам.
Във името на всичко, по което ще тъгувам,
О, Боже, да умра ми помогни.

(Уилям Ноел Ходжсън наистина загива два дни след публикуването на стихотворението.)


A Dead Boche by Robert Graves, 1918

На тебе, който като ме четеш,
очакваш само кървища и слава,
ще кажа друго (ти го слушай, ако щеш) –
"Ад е войната!". А не вярваш ли, тогава
знай – лек надежден в Мамицкия лес
на жаждата за кръв намерих днес.

Видях го, мъртъв шваба, там седеше
подпрян на дънер, от куршуми раздробен,
потънал в смрад и гнилоч беше,
извил лице, от униформата му по-зелено,
подпухнал и остриган, очилат
и от носа му кръв течеше по брадата.


The Kiss by Sigfried Sassoon, 1918

На тях разчитам и на тях държа –
на Брат Олово и Сестра Стомана.
Опирам се на силата му невидяна,
на нея хубостта ѝ пазя от ръжда.

Той се върти, гори и въздуха разпенва
и цепи черепи за мой възторг,
а тя, щом тръгнем в поход горд,
сияе гола, прелестна, студена.

Сестричке, за едно жадувам –
във праведната ярост да усетя
как тялото, което стъпквам под нозете,
потрепва, ти когато го целуваш.


Died of Wounds, Sigfried Sassoon

С това бледо лице, с тези тъжни очи
сестрите го жалят, дори да мълчи,
той обаче пак охка, ту почне, ту спре,
и въздиша, и стене, и го прави добре.

Вечер лампите гаснат, той все няма мира
и все вика "Ах, Дики! Проклета гора!
Тръгвай! Господи Боже, и защо е това?
Няма пак да успеем, а дъждът все не спира."

Къде е бил, се чудех, после чух в полусън
"Стрелят адски! О, Дики, не се подавай вън..."
Заспах... На сутринта поглеждам, но го няма.
А от леглото му ми се усмихва "лека рана".


Dulce et Decorum Est, Wilfred Owen, 1917

Превити като просяци надве,
клечахме в кал, псувни и храчки;
загърбихме и фронт, и врагове
и към далечния покой закрачихме.
Като в просъница вървяхме. Ослепени,
пияни от умора, само в кръв обути,
напълно глухи за ракети и сирени;
снаряди с газ се сипеха зад нас нечути.

Газ! ГАЗ! Момчета! Маските опипом
едва да си нахлузим смогнахме.
Един все още с викове и хрипове
се гърчеше като попарен с вар и огън.
Зад мътните стъкла в мъгла зелена
като в море зелено гледах как се дави.

Във всеки сън безпомощен към мене,
ръце протяга, тлее, гъгне и се дави.

Да можеше да чуеш как реве
и да го видиш как върти очи
като зъл демон, отвратен от грехове,
да си представиш как отровно му горчи
върху невинния език, прояден с рани,
кръвта, която с всяка дупка в пътя бликва
из дробовете, кипнали от черна пяна;
ако в съня ти, както в моя, той изниква,
тогава ти, приятелю, за чест
и слава пред наивните деца не би говорил,
не би ги лъгал: "Dulce et decorum est
pro patria mori."

(Преводите са от 2015 г. Първите четири бяха част от субтитрите на филма The Somme in Seven Poems, показан на международния фестивал за късометражно кино In The Palace.)

Цикория и кафе

На селския празник видял дядо баба
и скоро след туй я завел пред олтара.
Кога на ръце я пренасял през прага,
й казал "Чуй, жено, тук аз съм господарят!

Аз съм мъжът и аз - командирът,
така е рекъл Бог светът да се върти.
И още нещо - и недей протестира -
кафе ще пия истинско или му мисли!"

Но баба ни кафе да пие не можеше,
че, казваше, за нея то въз горчиво е.
На сутринта две джезвета на огъня сложила,
цикория за нея, за дядо ни - кафе.

Кафето пък тогава било ужасно скъпо,
не можело току-тъй пари да се трошат.
И тъй, решила баба цикория да купи,
да се не чуди после какво ли ще ядат.

На другата сутрин в зори баба скокнала,
прошепнала "Боже, прости този грях",
и пак две джезвета на огъня сложила,
но цикория сипала и в двете от тях.

Изпил дядо свойта след туй на закуска,
дори не разбрал, че излъган е бил.
Години наред, без и ден да пропуска,
наместо кафенце цикория пил.

Тоз нашият дядо груб бил със баба,
особено когато си идвал пиян.
Но тя не се плашела от злъчта му от ада
и знаела, ще се кае той пак сутринта.

Не, дядо не знаел как да е нежен,
но къщата бързо изпълнил с деца.
"И тъй ни е тежко, а с повече - нежели!" -
не чул Бог молбите им и все ги плодял.

Така със цикория летял си животът
и внуците често избухвахме в смях,
щом баба на огъня джезветата сложеше
и шепнеше "Боже, прости този грях!"

Понесе го дядо ни силно и мъжки,
когато отиде си баба насън,
една ругатня само през зъби изсъска,
нахлупи си шапката и излезе навън.

Когато се върна, пол'вин час по-късно,
намръщен поиска да пие кафе.
Сварихме му - силно, черно и гъсто,
кафе, предостойно дори за крале!

Отпи го и рече - "О, Бог вас не тачи!
Добро е кафето, ухае добре,
но никога вече не ще пия значи
на баба кафето... Най-доброто кафе!"

Авторът е Изток Млакар, ето го оригиналът. Тук можете да чуете песента. Прекрасното анимационно филмче по нея пък можете да видите на Фестивала.

(originally posted on 11/06//2009)

(disclaimer: Огромната част от моите преводи тук, да не кажа всичките, не са минавали през редактор, а тези с етикет In the Palace са превеждани като част от субтитрите на филм, т.е. за тях е имало още по-малко време да се доизгладят. От тук идват и дефектите, но предпочетох да ги покажа в оригиналния им вид, вместо да тръскам брашняния чувал до припадък.)