Ромео и Жулиета

Сега на смъртен одър е копнежът стар
и нова обич бърза да го наследи,
а тази прелест, на сърцето господар
до днес, сравнена с Жулиета, не блести.
Сега Ромео е обичан и обича пак
и двамата пленени са един от друг и
все пак той любов дели със смъртен враг,
а тя краде любовна стръв от страшни куки.
За неприятел смятан, той от право е лишен
да шепне клетвите, на влюбени присъщи,
а с него няма начин да се среща тя, освен
потайно – въпреки че го обича също.
Но, взели сила от страстта и свойта младост,
екстремни мъки те гасят в екстремна сладост.

Следва и третият сонет в пиесата – разговорът при първата среща на Ромео и Жулиета на бала. Всичко това по случай днешния Свети Валентин.

Ромео   
Ако скверня с най-недостойната си длан
това светилище, нека това ми струва
със устни-пилигрими, пламнали от свян,
докато го изчистя, все да го целувам.

Жулиета
Поклоннико, ръката си корите остро,
нима предаността й толкоз малко струва?
С ръце поклонникът свети ръце докосва,
а дланите в молитва свята се целуват.

Ромео
Но и светците имат – а и ние – устни?

Жулиета
Да, устни, дето трябва да мълвят молитви.

Ромео
Светице, ако, както длани, ги допуснеш
да се помолят, окрилени ще политнат.

Жулиета
Светците въпреки молитвите ни не помръдват.

Ромео
И ти недей, докато своята аз сбъдвам.
(Целува я.) Грехът на устните ми е от вашите изкупен.

Жулиета
Тогава в мойте грях от вашите пристига.

Ромео
Грях в устните ти? Сладост, толкова престъпна!
Върни ми пак греха. (Целува я.)

Жулиета
Целувате по книга.

Преводът на "Ромео и Жулиета" беше поръчан от режисьора Петринел Гочев за представлението на габровския театър.

Ромео и Жулиета

(второ действие, трета сцена)

Брат Лоренцо                       Нощта се въси, ала сивооката зора

                                               раира изтока със ленти светлина,                                                                              а мракът луничав като пиян залита                                                                           пред слънцето и огнените му копита.

Преди то пламналото си око да ни открие,

да поздрави деня, росата да изпие,

аз трябва да изпълня своя върбов кош

с отровен бурен и цветя с целебна мощ.

Земята е на всичко майката и гроба,

което гробница е, първо е утроба.

а тя безбройни рожби ражда, те растат

и сучат сила от налятата й гръд:

едни лекуват много болести отлично,

а други – само някои, но все различни.

Във всяка билка, всеки камък, стрък и цвят

безкрайни лековити средства се таят.

А всичко, дето е родено от земята,

й връща нещо хубаво в отплата.

Но хубавото – щом не служи за добро –

противно на природата си става зло.

И с добродетелта се злоупотребява,

а злото някой път целта го оправдава.

Във ципицата, този цвят едва покрила,

живеят и отрова, и целебна сила -

с ухание лекува всяка болна част

ала изпиеш ли го – мъртъв си до час.

В човека, както и във всяка горска билка,

воюват вечно благородство и горчилка,

а там, където лошото преобладава,

смъртта превръща дъхавия цвят във плява.

от Уилям Шекспир, прев. М.Зм.

(Преводът на "Ромео и Жулиета" беше поръчан от режисьора Петринел Гочев за представлението на габровския театър. Горе: сцена от спектакъла, Мирослав Симеонов в ролята на Лоренцо, Димо Димов като Ромео, фотография Росина Пенчева) 

(първо действие, четвърта сцена)

Меркуцио                              Разбрах - с Кралица Маб изглежда си общувал.

На феите тя акушира. На размери

е не по-едра от ахата върху пръстен

на показалеца на старшия съветник.

Със свита от миниатюрни същества

тя влиза в ноздрите на тия, дето спят.

За колесница има лешник изкорубен

от червей и от катерицата рендосан –

от древността те приказни карети правят.

За спици служат дълги паешки крака,

за покривалото – крилца от скакалец,

юздите й са паяжина най-ефирна,

хамутът – бледите лъчи на месечина,

камшикът е кост от щурец и фина нишка,

а кочияшът е комар в ливрея сива –

не по-голям от дребните гадинки, скрити

във пръстите на мързеливите девици.

Така величествено тя препуска нощем

в съня на влюбени и те любов сънуват,

насън придворните в поклони се привеждат,

а адвокатите сънуват хонорари,

над женски устни литва и им се присънват,

целувки, но от гняв стресници Маб им праща,

защото с лакомства покварен е дъхът им.

Над носовете на сватовници препуска

и те сънуват, че на сватба им мирише,

опашка от десятъчно  прасе си носи

и гъделичка по носа заспал свещеник

и той насън е награден с имот църковен.

През шията на спящ войник минава също

и чуждите гърла прерязва той в съня си,

сънува боеве, испански остриета,

засади, бурета бездънни… но внезапно

дочува барабани и се буди стреснат

и в уплаха си псува и в едно се моли

и пак заспива. А пък Маб – да, тя е тази,

която гривите на кончетата сплита

и прави от косите ни масури гнусни,

а елфите гневят се, като ги разплиташ.

И тя девиците по гръб да лягат учи

и тежестта ни да приемат и да носят,

момичетата точно тя в жени превръща.

Това е тя…