Морски

(помолиха ме да преведа по две стихотворения от Петя Дубарова и Христо Фотев. 
срокът беше доста кратък, събитието, в което щяха да се ползват, така и не се състоя, но ви споделям резултата)

Христо Фотев

Измислица ли е морето?

Is it true that the sea is fiction?

And happiness? Do not believe it!

Do not believe the captains

Who sold it!

And do not believe the hookers either

Who forgot it!

And don’t believe the poets

Who lost it!

The sea’s not fiction

And happiness exists!

You only need to listen

To the silence of your heart.

You only need to reach out

Your hand, to smile

At someone and to give him back

What captains and what hookers

Took –

Oh, just a bit

Of your own faith in trees,

In those most happy premonitions,

In greeting friends,

In workdays, and then in a flash

You’ll find the sea…

The bluest and most radiant

Will smile in your eyes.

And then the orange-like sun

Will be your captain’s

Cap, my captain!

Ahoy, my captain!

The sea’s not fiction

And happiness exists!

Морето само живите обича

The sea loves only those who live, and hurls

All who are dead back to the shore.

One girl there was, there was one girl

That came back to the shore no more.

Her towel was the one thing that was left

To float around amid the waters brimming.

She loved a sailor, this girl, and she was bereft,

Because the sailor loved all pretty women.

Her towel was the one thing that remained,

In red and purple, on the shore above.

We cried, embarrassed, noiseless, pained,

And then into the cold depths dove.

We searched the waters far and wide,

And dug the sand with fingers blue with woe,

To find the one girl, whom the tides

Returned onto the shore no more.

Петя Дубарова

Удавени звезди

Drowned stars are floating in the swells.

Sea salt has burned their youthful colour.

How quietly, without farewell,

They lost both light and valor.

But my heart will be their tomb,

A pharaoh’s pyramid for them,

And ripened in its flesh as in a mussel’s womb,

They will return, reborn, alive again.

Ела сега

The summer stepped into the waters, bare,

Threw all dead sea-weed out, and laid

Fresh sand down on the bottom where

Mothers-of-pearls, as children, played.

The lighthouse stretched its manly shape up high,

A certain kind of yearning burst

Inside its brightness-laden eye….

….

I dive towards the bottom with a sudden plunge.

My skillful hands scoop water, and in tiny sips

I seem to breathe in water with my lungs

Of an amphibian, and with my dolpnin’s lips.

Green circles faintly glint below,

My heartbeat’s in a skyward rush.

Ports sound a sombre siren’s call.

And from their open veins out gush

Waste oil and death, and fill the sea.

Cry, summer – future orphaned child!

Come now, you saviour poet, come to me,

Not with your pen and paper, we won’t cry!

(To cry is awful easy on the page!)

But hurry, brother! Let us ban

The poison and the vile rage

That’s taken over man!...

(имаше коментар от една читателка – че винаги е смятала, че кърпата е по-скоро шал. и аз се двоумих, питах околните и накрая се спрях на плажна кърпа, но приемам забележката)

Последната вечеря, Юнас Хасен Кемири

Един мъж, отскоро баща, се прибира от магазина вкъщи, слънцето слиза зад старческия дом, покривите на колите на паркинга проблясват като море. Телефонът изпиуква. Тя пише: Пелени. Пресен спанак. Авокадо (ако цената е ок). Като прясно влюбени, си пращаха любими песни и сърца. Сега съобщенията съдържат списъци за пазаруване и вземи боклука за рециклиране и да не забравиш застраховката на колата. Но той не се дразни, че есемесът е закъснял. Просто се завърта и се връща в магазина, взима спанак и пелени, но се отказва от авокадото.

Пак съм аз, казва на момичето на касата. Тя се усмихва, но не задава въпроси. В едно друго време, преди, той щеше да се приведе напред и да поиска телефона ѝ. Сега просто плаща и слага новите покупки в старите торбички.

По алеята срещу него летят две момчета на мотопед, шофьорът е превит над кормилото, каската е в скута му, този отзад е с шапка с козирка и пуши. Алеята не е достатъчно широка и бащата с пазарските торби трябва да отстъпи встрани, за да избегне сблъсъка. Момчетата профучават покрай него, толкова близо, че може да усети парфюмите им и да чуе присмехулния им смях. Бащата не протяга ръка и не поваля тийнейджъра от задната седалка с дясно кроше. Не сваля шофьора в движение, за да му обясни, че по алеите не може да се карат моторни превозни средства. Просто си продължава към вкъщи, към вечерята, която ще се окаже последната вечеря с жена му.

Заедно са от две години, женени са от една, а днес синът им става на шест месеца. Още от самото начало той разбра, че тя е различна от всичките му други гаджета. Че никога няма да го разочарова като Мая или Лиса, или Ширин или Флорентина. Той ги оставяше да се пренесат при него, без да плащат наем, когато те излизаха на кафе с приятелки, се появяваше с цветя, взимаше ги от гарата и след лекциите, лижеше им путките и им стимулираше клиторите, галеше котките им, усмихваше се на майките им, оставяше бащите им да го бият на шах.

Кимаше и се съгласяваше, когато гаджетата му говореха колко е важно да има повече равноправие и в същото време продължаваше да им плаща кафетата, обученията, чартърните пътувания, бельото, шапките, с които се пазеха от слънцето, кремовете, с които се пазеха от слънцето, и покупките в супермаркета. И въпреки всичко всяка връзка завършваше по все същия начин, гаджетата почваха да плачат и да настояват, че нещо „не е както трябва“. Мая се чувствала “като надзиравана“, Лиса се чувствала „задушена“. Ширин скъса с него, защото ѝ липсвали приятелите, а Флорентина – защото не можела да е влюбена в човек, който никога не показва „истинското си аз“. Аз съм си такъв, каза той. Само дето през цялото време имам чувството, че криеш нещо, каза тя. И всичко свършваше и той пак оставаше сам в онзи твърде тих апартамент, с четвъртити дупки на етажерката, където са били книгите им, и с празно шкафче в банята, което все още миришеше на тях.

Не разбираше къде е сгрешил.

А после срещна жената, която щеше да стане майка на детето му, и нещо в естествения начин, по който тя говореше за херпес и тийнейджърки, които правят аборт, на чаша кава преди някакво събитие, едновременно го ужаси и заплени. Тя не беше най-красивата жена на света, нито дори най-красивата жена на въпросното събитие, но беше повече от десет години по-млада от него и пълна с енергия и броени седмици по-късно вече се беше пренесла в дома му.

Предложи ѝ по време на първата им обща ваканция. Когато тя забременя, беше ясно, че ще задържи детето. Всичко беше станало много бързо, но се обичаха. Когато излизаха на разходка с новороденото си бебе, изглеждаха толкова щастливи, че непознати пенсионери им се усмихваха, а туристите тайно ги снимаха.

Младият баща отключва входната врата и внася покупките в коридора, където ухае на лазаня. На подредената маса има запалени свещи и купа със салата. Съпругата му излиза от банята, гримирана и парфюмирана, облечена в роклята със син десен, която знае, че той харесва. Той не споменава, че роклята ѝ е твърде тясна или че на десния крак на чорапогащника е тръгнала бримка. Не споменава, че чекмеджето в коридора е пълно с неотворени сметки или че мивката в кухнята изглежда като бойно поле. Напротив, опитва се да се концентрира върху факта, че поне веднъж тя е направила усилие.

Малкият спи ли? пита бащата. Да, сега да ядем, казва майката, която съвсем скоро ще се качи в едно такси и ще се махне. Само да го нагледам, казва бащата. Екстра си е, казва майката. Ела, преди да се е събудил. Бащата все пак влиза в спалнята и поглежда мъничкото същество, което лежи по гръб, извърнало глава встрани, и диша с вдишвания, които му се струват твърде малки, за да наситят с кислород цял един човек. Бащата се навежда към вратлето на сина си и вдъхва аромата на сладко мляко и бебешко телце.

Когато се връща в кухнята, тя е сложила храната на масата, отворила е бутилка вино и е наляла две чаши. Ти няма да пиеш, надявам се? казва той. Това са митове, отговаря тя. Днес го проверих. Умерената консумация на алкохол изобщо не е опасна, докато кърмиш. Ето, виж сам. Тя му подава телефона си. Той е на шест месеца, отговаря бащата. Моля те. Заради мен. Заради него. Не пий. Опитай се веднъж в живота си да поставиш нечий друг интерес на първо място. Тя го поглежда и оставя чашата. Опитва се да се усмихне. Почват да ядат.

Не схващаш ли колко гадно ми става, като говориш така? пита тя. Не схващаш ли колко гадно ми става, като не си вдигаш телефона? пита той. Скъпи, казва тя. Вдигнах си телефона. Вдигнах го, когато звънна първия път, и втория, и третия и седмия. Но ако ми звъниш по двайсет пъти преди обяд, не мога да отговарям всеки път и в същото време да се грижа за сина ни. Ако си вдигаш телефона, когато звъня, няма да се налага да се притеснявам и да звъня по двайсет пъти, казва той. Гледат се.

Да почнем отначало? пита тя. Той кимва. Как беше в офиса? пита тя. Как мина с разказа за контрола? Получи ли ти се? Знам какво си мислиш, казва той. Но не съм ревнив. Просто твойто подозрително поведение ме прави ревнив.

Тя въздиша, става, отива до хладилника и драсва една чертичка. Какво правиш? казва той. Тя му подава листчето. През последната седмица реших да отбелязвам с чертички, казва тя. Всеки път, когато ме критикуваш. Той поглежда листчето. Четири вертикални чертички и една по диагонал. И пак, и пак, и пак, и пак. Цялото листче е изпълнено. Продължават и отзад, казва тя. Сигурно са над петдесет. Може би над сто. 83 са, казва тя. По една чертичка за всеки път, когато си плюл по приятелите ми или си изкоментирал дрехите ми, или си изкритикувал готвенето ми, или си ми припомнил, че трябва да се постарая да си слагам правилно четката за зъби в чашата.

Никой не изглежда добре в дрехи, които са му твърде тесни, измънква той. А и мислех, че цениш съветите ми? Преди да, казва тя. В началото. Но сега разбирам, че съветите ти целят да ме задушат. Той мълчи. Не издържам повече, казва тя. Не можем да продължаваме така. Трябва да направиш нещо. Сега ти критикуваш мен, казва той. Тя си поема дълбоко въздух.

Днес срещнах един бивш колега в центъра, казва тя. И осъзнах, че се държа странно, вместо да се усмихна и да го прегърна, гледах встрани или в краката си. Имах чувството, че не съм аз. И изпитах ужас. Разбираш ли го това? Как се казва? пита той. Моля? Колегата. Кой беше? Сигурно сте пили кафе после? Разменихте си телефоните, нали? Хубав ли е? Целуна ли го? Докато синът ни гледа?

Тя става от стола и излиза от кухнята. Той остава пред изстиналата лазаня, на която, в интерес на истината, май ѝ липсва сол. В банята тече вода. Той се протяга, взима телефона ѝ, въвежда кода и проверява съобщенията и разговорите ѝ. Тя се връща, гримът ѝ се е разтекъл.

Чуй ме сега хубаво, казва тя бавно. Ако не предприемеш нещо, ще те напусна. Ще те напуснем. Той става и почва да вдига масата. Чу ли ме какво казах? Той слага чиниите в миялната. На теб говоря, казва тя. Какво да предприема? пита той. За гнева си, казва тя. Удрял ли съм те някога? пита той. Баща ми имаше проблем с гнева, не аз. Аз никога не се гневя. Тя го гледа. Синът ми няма да расте с баща, който мълчи по три дни само защото съпругата му е закъсняла петнайсет минути, казва тя. Отговори ми на въпроса, казва той. Удрял ли съм те някога? Ти ме разкъсваш парче по парче, ден след ден, казва тя и отива до гардероба, откъдето вади вече приготвена пътна чанта.

Той застава на пътя ѝ. Тя се опитва да мине. Той я задържа. Тя се отскубва. Той заключва входната врата. Дай ми ключовете, казва тя дрезгаво. Къде ще отидеш? пита той. Ти нямаш приятели. Нямаш семейство. Имаш само мен. Дай ми скапаните шибани ключове, крещи тя и се опитва да изтръгне ключовете от ръката му.

Преди удара всичко е възможно. Той може да обещае да се промени. Тя може да му даде последен шанс. Могат да седнат в кухнята и да изпият виното, да се пъхнат в банята и да се сдобрят със секс. Преди удара няма жалба в полицията, няма попечителство, няма адвокати, няма серии от есемеси с почти изцяло главни букви, няма син, който петнайсет години по-късно ще прочете показанията на майката и ще прекрати всякакви отношения с бащата.

След удара е твърде късно. Тя пада на земята, после става. Синът се събужда и запищява. Майката го вдига от кошарката и го облича, бащата сяда на дивана и търка дясната си длан. Дай ми ключа, каза тя. Той ѝ дава ключа, без да я погледне. Писъците на сина ехтят в коридора. Вратата на асансьора се затръшва. Бащата чува как идва някаква кола, после се отдалечава. Остава в странно тихия апартамент, заобиколен от ароматите им.

P.S. Оригиналът е тук.

Още Кемири тук и тук.

Пауза

Мери Руфъл

Наскоро попаднах на един „каталог на плача“, който съм си водила през месец април 1998 година. „С“ означава, че съм плакала, броят „С“-та представлява броя пъти, когато съм плакала, а „NC“ показва, че този ден не съм плакала.

Най-тъжното е, че днес този каталог ми е много забавен и когато го чета, се смея.

Но докато го водех, исках да умра. Буквално, да се самоубия – с ютия, с гореща, изпускаща пара, включена ютия.

Не беше депресия, беше менопауза.

Четенето на този текст – или на каквото и да било друго, писано някога за менопаузата – няма да е от никаква полза, защото начинът, по който преживяваш менопаузата, не зависи от теб, а само от тялото ти, и макар и да си мислиш, че можеш да контролираш тялото си (след толкова йога силата ти е огромна), не можеш.

Разбира се, може и да извадиш късмет: познавам жена, която изобщо не мина през менопаузата, като изключим факта, че един ден осъзна, че са минали две години от последната ѝ менструация, която наистина е била последната.

Много се говори за горещите вълни, но горещите вълни са най-малкото, те са абсолютно несъществени във всяко едно отношение – почваш да гориш, като парна ютия, в най-неочаквани моменти – голяма работа. Ако се вярва на медиите, горещите вълни са категорично най-значимият симптом, към който жената трябва да насочи вниманието си, а компаниите – продуктите си, но когато става дума за менопаузата, аз не се сещам за горещите вълни и нямам намерение да говоря за горещите вълни.

Освен колкото да спомена, че те не спират дори и когато напълно преминеш през менопаузата, стават част от живота ти, както някога месечният цикъл, на периоди са и – след известно време – спираш да говориш за тях.

Не, това, което искам да каже, е, че една сутрин една жена – най-недепресираният, оптимистично настроен, ведър човек, когото познавам – се събудила и влязла право в кухнята и грабнала един нож за месо (жената е шеф готвач от световна класа) с намерението да се прониже в сърцето. От менопаузата.

Ако човек си отдели от времето да разгледа аналите на произволен приют от деветнайсети век, както го направих аз, ще открие, че като „причина за приема“ на всички жени над четиресет години е посочено „житейска промяна“.

С други думи, полудяваш. Когато полудееш, нямаш ни най-малка склонност да четеш и една дума от написаното от Фуко за културата и лудостта.

Възможно е да си припомниш тринайсетата си година на тази земя. Менопаузата е повторение на пубертета, само че този път си възрастен човек и се налага всеки ден да ставаш част от околния свят по начини, които не са ти се налагали като ученичка, когато, заобиколена от други подрастващи, си била в безопасност, поне относителна, в приюта на прогимназията.

Сега си тринайсетгодишна с опита и ежедневието на четиресет и пет годишна.

В някои дни изпитваш желание да чукаш някое дърво – или куче – което е по-близо.

Изпитваш желание да напуснеш съпруга или любовника, или партньора си, все едно.

Независимо колко стабилна и изпълнена с любов е връзката ти, искаш да се махнеш.

Може да решиш да се захванеш с някоя откачена или безнадеждна кауза. Може да решиш да тръгнеш пеша за Канада или пък че е крайно време да почнеш да колекционираш стар син порцелан, три хиляди съда от който ще те доведат до фалит. Изведнъж се оказва, че решението на всички проблеми се състои в това да продадеш златния часовник на баба си или да изпиеш собственото си тегло в ябълков оцет. Кръвта във вените ти е нещо като горски пожар.

Тези прояви – и други подобни – ще те ужасят. Понеже си интелигентна жена, ще потърсиш медицинска помощ и това няма да ти е от никаква полза.

Ще имаш чувството, че животът ти е свършил, и ще си абсолютно права – свършил е.

Независимо колко си привлекателна или непривлекателна, до този момент си свикнала околните да те оглеждат, когато чакаш на автобусната спирка или влезеш в аптеката да си купиш тампони. Оглеждали са те, за да преценят колко привлекателна или непривлекателна си, но и в двата случая си била оглеждана. Свърши това време – сега другите гледат право през теб, ти си абсолютно невидима за тях, превърнала си се в призрак.

Вече не съществуваш.

Понеже вече не съществуваш, си готова на всичко, за да ти обърнат внимание. Може да си обръснеш главата или да си боядисаш косата, да носиш раирани чорапи или да крещиш на напълно непознати хора. Виждала си ги, нали – жените на средна възраст, които грещят на продавачката в магазина?

Ти си депресирана пубертетка с подгизнали от пот дрехи, която говори ужасни неща на всички, особено на хората, които обича.

Почваш да лъжеш. Приисква ти се да крадеш от магазините, а ако шофираш, ти иде да забиеш колата си в предната.

Нищо не може да те подготви за това.

Единственото нещо, което никой няма да ти каже, е, че тези усещания и това поведение ще продължат десет години. Това е, едно десетилетие от живота ти. Питай лекарката си дали е вярно и тя ще отрече.

После идва един ден, в който виждаш „жена“ да си купува тампони и тя ти се струва като малко момиченце. И е точно такава – всеки, който все още има цикъл, е момиченце. Знаеш, че е вярно, и ти е много смешно.

Ти си жена, десетте години са минали, обичаш децата си, обичаш любимия си, но вече на света няма нито един човек, който да те спре да бъдеш такава, каквато си, положила си родителите си в земята, погребала си миналото. Разбира се, междувременно си си разбила живота и сега трябва да го изграждаш из основи и има много скръб и съжаления, и носталгия, и прочее, но дори и с тях – ти си свободна, свободна си да седнеш на брега и да мяташ камъчета, и да изпитваш благодарност за няколкото години или десетилетието, или две, които ти остават, в които можеш да бъдеш самата себе си, въпреки че страшно много други жени са сложили край на живота си, въпреки че причината да сложат край на живота си официално няма нищо общо с менопаузата, която, за щастие, вече е зад гърба ти, понеже не би искала да си момиченце никога вече, по никаква причина, открила си, че да си невидима е най-голямата тайна на света, най-чудният дар, който би могла да получиш.

Ако си млада и четеш това, може би ще разбереш блясъка в очите на всяка жена на шейсет, на седемдесет, на осемдесет – те няма как да те приемат на сериозно (сори), защото за тях ти си просто едно малко момиченце, въпреки децата ти и обувките ти, и че правиш любов, и всичко това. Ти си просто едно малко момиченце, а животът ти е игра на ужким.

Ти си просто едно малко момиченце пред една огромна гора. Би трябвало да те е страх, а вместо това се храниш с наслада или готвиш с наслада, или тичаш до цветарския магазин, или отваряш кутия с цветя, доставени до вратата ти, и нито едно от тези неща не е направено с онзи порив, с който ще бъдат направени по-късно.

Още дори не си почнала. Първо има кратка пауза, такава, каквато е нужна преди всяко голямо начинание, дори и само за да си поемеш хубаво въздух.

Щастливата старост пристъпва боса и носи финес и мили думи, и разни свои си начини, напълно непознати за жестоката младост.

(от Granta 131, The Online Edition)

Наука 

Юлиян Тувим, 1923 г.


Учиха ме всякакви неща,
логаритми, аксиоми, ординати,
кръгове, триъгълници и квадрати,
учиха ме за безкрайността.

Слушах и за чудеса природни
и видях със собствените си очи
цял свят във едничка капка водна
и на снимка – лунните бразди.

И се запасих с наука:
с H2SO4 и 2πR,
с ябълки и Нютон, и тръби на Крукс, и
също че като потъркаш кехлибар...

И за сфера, пълна с лед изцяло,
и за водород, азот и атмосфера знам,
и че ако потопиш във течност тяло,
то изтласква точно... И така натам.

Знам, че в другото полукълбо изгрява
слънцето, щом тука то изчезне –
пълна е главата ми с такава
информация, напълно безполезна.

И пак нищичко не знам и не разбирам,
и все още продължавам да си мисля,
че ако отвъд Земята се намираш,
със глава надолу си увиснал.

Ученически кошмар до днес ме мъчи –
Господ ме препитва, аз безмълвен!
– Мили Боже! Не успях да го науча!
И главата ме боли и се запъвам.

Трудно ми е. Капнах от умора.
Но урока ще го усвоя и аз.
Само, моля те, живота да повторя,
както двойкаджията повтаря клас.


06.18

The Tyger

Тигърът, Уилям Блейк, 1794

Тигър, тигър, ярък зной

в лесовете нощни, кой

с длан безсмъртна изкова

страшната ти красота?

В кое небе, в кои недра

жарта на взора ти горя?

Кой окрилен към тях посегна?

Кой огъня посмя да впрегне?

Кой с умение и сили

изтегли страшните ти жили,

лапи, биещо сърце?

С какви решителни ръце?

С какъв чук и с какво клепало?

В каква пещ огънят горял е

за твоя мозък? Що за клещи

държаха пагубните плещи?

Звездите копия свалиха,

небето с сълзи напоиха.

А той – засмя ли се тогава?

И агнето ли той е правил?

Тигър, тигър, ярък зной

в лесовете нощни, кой

с длан безстрашна изкова

дръзката ти красота?

22 август 17

гимназиален френски

Pierre de Ronsard, Amourette

(частично)

Да седнем на тази удобна кушетка,
целунете ме! Тихо! Не бъдете кокетка.
Обгърнете ми шията нежно с ръцете,
поне за момент майка си забравете.
Нека зъб в белоснежната гръд аз да впия,
да разбъркам къдриците над изящната шия.
Няма смисъл за нашите страстни игри
да подреждате толкова сложно коси.
Не говорете, по лицето ви познавам,
в Амур кълна се, че и вие сте такава,
че ще умрете, но ще си остане тайна,
че сте целувана, макар и неслучайно.
Девойките по принцип щом решат,
че им се люби, искат да ги похитят.
Дори Елена тръгна надалече
след Парис, който я отвлече.



Mon triste cœur

Сърцето ми от мъка ще загине,
душата ми от страсти страда.
Уви! За мене не е изненада
на болката ми простата причина.
Аз моля Ви над мен да се смилите –
това са на Амур стрелите.


L'ode a son lit

Венера и Марс рисуват ги често
и двамата голи, във съкровена среща,
богинята на любовта ръце обвила
около Марс, а той почти без сили,
отпуснал копие, съвсем
от чара ѝ опиянен,
обсипва с ласки кожата ѝ бяла,
уста с уста слепил, и тяло с тяло.
Та който тази сцена разпознава,
ще може значи нас да си представи –
приятелката ми и мене, слети в опит
да усмирим на любовта потопа.



(откъсите бяха цитирани в книгата "Придворната дама" на Ане-Мари Ведсьо Олесен,
което наложи самонадеяния ми превод от френски, 2016 г.)
(картината е "Венера и Марс" на Сандро Ботичели, ок. 1485 г.)

Военни

Преди битката /  W. N. Hodgson, Before Action, 1916

Във името на всяка радост денем
и на благословения вечерен хлад,
на слънцето на ласката последна,
когато привечер зад хълмовете пада;
във името на всички изживени дни,
на красотата, от която черпех щедро,
на даровете, трупани безредно,
О, Боже, превърни ме във войник.

Във името на всеки всечовешки страх,
надежда, чудо, възхвалявано горещо,
и на безгрижния младежки смях,
на всяко тъжно и прекрасно нещо;
във името на неизбежните злини,
но и на романтичните копнежи,
които гонех с вдъхновен стремеж,
О, Боже, в мъж ме превърни.

Аз, който от любимия си хълм
съм гледал с неразбиращи очи
стотици твои залези навън
как леят кръв и злато от лъчи,
сега, преди денят да препладни,
ще трябва с всичко туй да се сбогувам.
Във името на всичко, по което ще тъгувам,
О, Боже, да умра ми помогни.

(Уилям Ноел Ходжсън наистина загива два дни след публикуването на стихотворението.)


A Dead Boche by Robert Graves, 1918

На тебе, който като ме четеш,
очакваш само кървища и слава,
ще кажа друго (ти го слушай, ако щеш) –
"Ад е войната!". А не вярваш ли, тогава
знай – лек надежден в Мамицкия лес
на жаждата за кръв намерих днес.

Видях го, мъртъв шваба, там седеше
подпрян на дънер, от куршуми раздробен,
потънал в смрад и гнилоч беше,
извил лице, от униформата му по-зелено,
подпухнал и остриган, очилат
и от носа му кръв течеше по брадата.


The Kiss by Sigfried Sassoon, 1918

На тях разчитам и на тях държа –
на Брат Олово и Сестра Стомана.
Опирам се на силата му невидяна,
на нея хубостта ѝ пазя от ръжда.

Той се върти, гори и въздуха разпенва
и цепи черепи за мой възторг,
а тя, щом тръгнем в поход горд,
сияе гола, прелестна, студена.

Сестричке, за едно жадувам –
във праведната ярост да усетя
как тялото, което стъпквам под нозете,
потрепва, ти когато го целуваш.


Died of Wounds, Sigfried Sassoon

С това бледо лице, с тези тъжни очи
сестрите го жалят, дори да мълчи,
той обаче пак охка, ту почне, ту спре,
и въздиша, и стене, и го прави добре.

Вечер лампите гаснат, той все няма мира
и все вика "Ах, Дики! Проклета гора!
Тръгвай! Господи Боже, и защо е това?
Няма пак да успеем, а дъждът все не спира."

Къде е бил, се чудех, после чух в полусън
"Стрелят адски! О, Дики, не се подавай вън..."
Заспах... На сутринта поглеждам, но го няма.
А от леглото му ми се усмихва "лека рана".


Dulce et Decorum Est, Wilfred Owen, 1917

Превити като просяци надве,
клечахме в кал, псувни и храчки;
загърбихме и фронт, и врагове
и към далечния покой закрачихме.
Като в просъница вървяхме. Ослепени,
пияни от умора, само в кръв обути,
напълно глухи за ракети и сирени;
снаряди с газ се сипеха зад нас нечути.

Газ! ГАЗ! Момчета! Маските опипом
едва да си нахлузим смогнахме.
Един все още с викове и хрипове
се гърчеше като попарен с вар и огън.
Зад мътните стъкла в мъгла зелена
като в море зелено гледах как се дави.

Във всеки сън безпомощен към мене,
ръце протяга, тлее, гъгне и се дави.

Да можеше да чуеш как реве
и да го видиш как върти очи
като зъл демон, отвратен от грехове,
да си представиш как отровно му горчи
върху невинния език, прояден с рани,
кръвта, която с всяка дупка в пътя бликва
из дробовете, кипнали от черна пяна;
ако в съня ти, както в моя, той изниква,
тогава ти, приятелю, за чест
и слава пред наивните деца не би говорил,
не би ги лъгал: "Dulce et decorum est
pro patria mori."

(Преводите са от 2015 г. Първите четири бяха част от субтитрите на филма The Somme in Seven Poems, показан на международния фестивал за късометражно кино In The Palace.)

Ромео и Жулиета

Сега на смъртен одър е копнежът стар
и нова обич бърза да го наследи,
а тази прелест, на сърцето господар
до днес, сравнена с Жулиета, не блести.
Сега Ромео е обичан и обича пак
и двамата пленени са един от друг и
все пак той любов дели със смъртен враг,
а тя краде любовна стръв от страшни куки.
За неприятел смятан, той от право е лишен
да шепне клетвите, на влюбени присъщи,
а с него няма начин да се среща тя, освен
потайно – въпреки че го обича също.
Но, взели сила от страстта и свойта младост,
екстремни мъки те гасят в екстремна сладост.

Следва и третият сонет в пиесата – разговорът при първата среща на Ромео и Жулиета на бала. Всичко това по случай днешния Свети Валентин.

Ромео   
Ако скверня с най-недостойната си длан
това светилище, нека това ми струва
със устни-пилигрими, пламнали от свян,
докато го изчистя, все да го целувам.

Жулиета
Поклоннико, ръката си корите остро,
нима предаността й толкоз малко струва?
С ръце поклонникът свети ръце докосва,
а дланите в молитва свята се целуват.

Ромео
Но и светците имат – а и ние – устни?

Жулиета
Да, устни, дето трябва да мълвят молитви.

Ромео
Светице, ако, както длани, ги допуснеш
да се помолят, окрилени ще политнат.

Жулиета
Светците въпреки молитвите ни не помръдват.

Ромео
И ти недей, докато своята аз сбъдвам.
(Целува я.) Грехът на устните ми е от вашите изкупен.

Жулиета
Тогава в мойте грях от вашите пристига.

Ромео
Грях в устните ти? Сладост, толкова престъпна!
Върни ми пак греха. (Целува я.)

Жулиета
Целувате по книга.

Преводът на "Ромео и Жулиета" беше поръчан от режисьора Петринел Гочев за представлението на габровския театър.

Посещение от Свети Николай, Клемънт Кларк Мор

В нощта преди Коледа в цялата къща
кротуваха всички – мишлетата също –
закачили чорапи по стар обичай
до комина за дар от Свети Николай.
Децата уютно в леглата завити,
с мечти за бонбони им пълни главите.
Унасях се вече, видях как и мама
под нощната шапчица също задряма,
когато на двора чух врява такава,
че станах да видя какво ли пък става.
Към прозореца скочих, забравил за сън,
капаците бутнах, погледнах навън –
под луната гърдите на пресния сняг
ослепително светеха в нощния мрак.
И, смаян, видях изумителна сцена –
във малка шейничка със осем елена
един така жизнен и пъргав старик,
че веднага разбрах: той е Старият Ник.
Стремглаво пресичаха въздуха зимен,
а той с бодър вик ги зовеше по име:
"Тук, Дашър! Тук, Дансър, тук, Прансър и Виксен!
Дий, Комет и Кюпид, и Донър, и Бликсен!
Към покрива бързо! Напред към комина!
Напред и нагоре, сговорна дружина!"
И те полетяха към покрива в миг
с шейната с играчки и Стария Ник,
като сухи листа преди бурята, дето
щом срещнат преграда, и литват в небето.
А после ги чух как над мене с копита
тупуркат и тичат, и ритат, и рипат.
Сетне – тъкмо затварях прозореца впрочем –
гледам, Старият Ник от комина изскочил.
Беше целият в кожи, обаче полепнал
от глава до пети в черни сажди и пепел.
Като някой търговец с товара си скъп
беше метнал торбата с играчки на гръб.
С този блясък в очите и с тези трапчинки!
Със страни като рози, а носът му – малинка!
Засмян до уши и със поглед преблаг,
а брадата му – бяла, по-бяла от сняг.
Между зъбите стиска мундщук на лула
и димът го обвива с венец от мъгла.
А коремът му кръгъл когато се смее,
се подрусва и люшка, сякаш купа с желе е.
Същи весел стар елф, свеж и румен. И аз
се усмихнах неволно. После прихнах на глас!
Той ми смигна и кимна, и тогава разбрах,
че не трябва от нищичко да ме е страх.
Без да каже и дума, мигновено напълни
всичките ни чорапи и към мен се обърна,
и даде ми знак тайната му да пазя,
и отново ми кимна, и в комина пролази!
В шейната се метна, на впряга си свирна,
като лек върбов пух литна в нощната шир, но
го чух как извика със радост и мощ
"Весел празник на всички и лека ви нощ!"

прев. М.Зм. (2014)

(Този превод беше голямата награда в семейната викторина на Коледа'14. Редактор е Манол Пейков, за което мога само да си завидя сама.)

Visa

Olof von Dalin (1708-1763)

Песен

Мразна есен с дъжд и бури,
птичи крясъци, мъгли,
пусти ниви и мочури,
с лед покрити равнини,
всичко живо – живи мощи,
тъмни, мокри месеци,
къси дни и дълги нощи.
Питам: да се женя ли?

Но с рога са украсени
не едно и две чела.
Не е лесно да си женен,
спори ли се със жена?
То са погледи сърдити,
гняв, заплахи и кавги,
сълзи, в пелени повити.
Мисля си "Не се жени".

Да, но във леглото хладно
друго е да си с другар,
със жена не си и гладен,
а богат - същински цар,
и дечица викат "татко" –
благодат, направо рай! –
гушкат и целуват сладко...
Аз ще се оженя май.

Но ме мъчи друго нещо.
Представете си това:
хубава жена да срещна,
но да ме дари с рога;
или пък късмет извадя
и с жена си съм щастлив,
ала тя почине млада –
кой тогава ми е крив?

И така на двоен огън
денонощно се пека:
"Ще си трая", "Не, не мога,
сякаш ще се осмеля",
"Заповядайте, сватбари",
"Не, вървете по-добре"...
Май че само Господ знае
ще се женя или не.

прев. М.Зм. (2010)

På nyårsdagen 1838

Erik Gustaf Geijer


Ensam i bräcklig farkost vågar
Seglaren sig på det vita haf;
Stjernhvalfvet öfver honom lågar,
Nedanför brusar hemskt hans graf.
Framåt! - så är hans ödes bud;
Och i djupet bor som uti himlen


Сам в крехкия си кораб се изправя
морякът смело пред безбрежното море;
отгоре сводът на звездите е запален,
отдолу с грозен грохот гробът го зове.
Напред! – така му повелява пак съдбата;
а Бог е в бездната, тъй както в небесата.

прев. М.Зм. (2010)

Това стихотворение беше споменато в лекции на проф. Вера Ганчева като много емблематично и след като не успях да го открия преведено, си го преведох за себе си. На самия изпит обаче, след като отговорих сравнително задоволително на двата си въпроса, усетих, че нещата вървят към петица. По принцип петицата винаги ми е била любимата оценка, а и всъщност хич не съм по оценките, но този път нещо ми писна по-зубърски настроените ми колеги все да са отличници, а аз – никога, и докато гледах как професорът се чуди да ме пита ли още нещо или да приключваме, споменах за тоя превод. Поиска да й го прочета, хареса го, после стана дума и за първите ми опити върху Андерсен и така. Така почнах да превеждам поезия от скандинавски езици.

Tranströmer

"Голямата загадка"

от Тумас Транстрьомер / превод от шведски: Вера Ганчева, Живка Колева, Мария Змийчарова, Любомир Гиздов, Адриана Дерменджиева, Северин Василев

Ромео и Жулиета

(второ действие, трета сцена)

Брат Лоренцо                       Нощта се въси, ала сивооката зора

                                               раира изтока със ленти светлина,                                                                              а мракът луничав като пиян залита                                                                           пред слънцето и огнените му копита.

Преди то пламналото си око да ни открие,

да поздрави деня, росата да изпие,

аз трябва да изпълня своя върбов кош

с отровен бурен и цветя с целебна мощ.

Земята е на всичко майката и гроба,

което гробница е, първо е утроба.

а тя безбройни рожби ражда, те растат

и сучат сила от налятата й гръд:

едни лекуват много болести отлично,

а други – само някои, но все различни.

Във всяка билка, всеки камък, стрък и цвят

безкрайни лековити средства се таят.

А всичко, дето е родено от земята,

й връща нещо хубаво в отплата.

Но хубавото – щом не служи за добро –

противно на природата си става зло.

И с добродетелта се злоупотребява,

а злото някой път целта го оправдава.

Във ципицата, този цвят едва покрила,

живеят и отрова, и целебна сила -

с ухание лекува всяка болна част

ала изпиеш ли го – мъртъв си до час.

В човека, както и във всяка горска билка,

воюват вечно благородство и горчилка,

а там, където лошото преобладава,

смъртта превръща дъхавия цвят във плява.

от Уилям Шекспир, прев. М.Зм.

(Преводът на "Ромео и Жулиета" беше поръчан от режисьора Петринел Гочев за представлението на габровския театър. Горе: сцена от спектакъла, Мирослав Симеонов в ролята на Лоренцо, Димо Димов като Ромео, фотография Росина Пенчева) 

(първо действие, четвърта сцена)

Меркуцио                              Разбрах - с Кралица Маб изглежда си общувал.

На феите тя акушира. На размери

е не по-едра от ахата върху пръстен

на показалеца на старшия съветник.

Със свита от миниатюрни същества

тя влиза в ноздрите на тия, дето спят.

За колесница има лешник изкорубен

от червей и от катерицата рендосан –

от древността те приказни карети правят.

За спици служат дълги паешки крака,

за покривалото – крилца от скакалец,

юздите й са паяжина най-ефирна,

хамутът – бледите лъчи на месечина,

камшикът е кост от щурец и фина нишка,

а кочияшът е комар в ливрея сива –

не по-голям от дребните гадинки, скрити

във пръстите на мързеливите девици.

Така величествено тя препуска нощем

в съня на влюбени и те любов сънуват,

насън придворните в поклони се привеждат,

а адвокатите сънуват хонорари,

над женски устни литва и им се присънват,

целувки, но от гняв стресници Маб им праща,

защото с лакомства покварен е дъхът им.

Над носовете на сватовници препуска

и те сънуват, че на сватба им мирише,

опашка от десятъчно  прасе си носи

и гъделичка по носа заспал свещеник

и той насън е награден с имот църковен.

През шията на спящ войник минава също

и чуждите гърла прерязва той в съня си,

сънува боеве, испански остриета,

засади, бурета бездънни… но внезапно

дочува барабани и се буди стреснат

и в уплаха си псува и в едно се моли

и пак заспива. А пък Маб – да, тя е тази,

която гривите на кончетата сплита

и прави от косите ни масури гнусни,

а елфите гневят се, като ги разплиташ.

И тя девиците по гръб да лягат учи

и тежестта ни да приемат и да носят,

момичетата точно тя в жени превръща.

Това е тя…

Поезия от Туве Янсон - 2

След "Книга за Мюмлата, Муминтрол и Малката Мю", "Кой ще утеши Кнютчето" е втората книжка с картинки от поредицата за мумините. Излиза през 1960 г. и е преведена на английски първо от Кингсли Харт, има и нов превод, на Софи Хана.

Анимационното филмче можете да гледате в YouTube.

Засега на български по този въпрос има единствено... друг въпрос. С надеждата, че в скоро време ще има вълнуващ отговор, сега само ви тийзвам с част от превода си:

На сутринта небето беше сиво,

в морето - гъчканица, кит до кит,

хемул се плискаше с вода игриво

и "Студ, бре!" викаше полу-сърдит.

И Кнют му каза "Аз съм убеден,

че сме се срещали с вас. Онзи ден!"

А после филифьонка го подмина с поглед плах,

шест светлосини лодки с девет хомсчета във тях

и петото му махна, а Кнют тихо промълви

"За пръв път ми се случва някой да ме поздрави!

Да можех, бих останал да говорим до захлас,

но трябва Скрютла да теша, не са да си бъбря с вас!"

Поезия от Туве Янсон

Песента на Пърхалчето

(Прося извинение…)

Балтонът – демоде, износен, жалък,

очите – зад перчема рошав скрити,

въз-едър съм, а пък се чувствам малък

и с всеки следващ ден съм все по-свит.

Но при вида на копче

ми капва на сърцето мед

и ставам горд, уверен –

та аз съм виден копчевед!

Има копчета дървени, с плюш, от фаянс,

във розови, сини и жълти нюанси,

за всеки ден копчета, копчета бални,

квадратни и ръбести, кръгли, овални…

От моите копчета всичко разбрах –

животът е пъстър съвсем като тях!

(Простете!)

Сам в лапите си се препъвам често,

в трошенето съм истински умел

и все ще кажа нещо неуместно,

и все забравям крайната си цел.

Какво като се щураш

и пърхаш, и трошиш наред,

нали си събирач, познавач

и виден копчевед!

О, копчета дървени, с плюш, от фаянс,

във розови, сини и жълти нюанси,

за всеки ден копчета, копчета бални,

квадратни и ръбести, кръгли, овални…

От моите копчета всичко разбрах –

животът е пъстър съвсем като тях!

"Песни от Муминската долина" е книжка с песни, писана през 1993 година от Туве Янсон заедно с брат й Ларш Янсон и Ерна Тауро. Включват песни на Мама Муминка, Татко Мумин, Муминтрол, на Филифьонката и Мисата, и на Снусмумрик, както се вижда на прерисуваното долу. Впоследствие са включени в пиесата "Трол зад кулисите". Можете да ги чуете тук.