А тук ще ви почерпя с още две негови стихотворения.
Споменатото Умиращото дете:
Мамо, уморен съм, нямам сили,
нека да поспя на твойта гръд.
Не плачи и стига си скърбила,
сълзите ти по страните ми горят.
Тук е мраз и студ, вън вие вятър,
но така прекрасно е в съня.
Виждам ангелчета прелестни, когато
уморените очи склопя.
Мамо, чуваш ли небесни песни?
Виждаш ли до мене ангел бял?
Виждаш ли крилата му чудесни?
Сигурно сам Бог му ги е дал.
Цвят златисто-ален херувимът
пръснал е пред мен като гора!
Мамо, аз крила кога ще имам?
Приживе или като умра?
Ти защо ръцете ми тъй галиш -
и лицето ми - биз миг покой?
Влажни са страните ти, а париш.
Мамо, аз оставам вечно твой!
Вече няма за какво да плачеш,
аз със теб скърбя, ако скърбиш.
Уморен съм... ще склопя клепачи...
Ангелът ли ме целува? Мамо, виж!
Буката
На хълм стои една самотна бука,
короната й тайнствено шушука.
Изглежда някой скоро е отрязал
най-ценните ѝ клони, но разказва
старинна притча тя – но за какво?
Какво говори старото дърво?
„Имам гордо вдигнат връх!
Ствол дебел, покрит със мъх!
Здрави синове отгледах –
пазех ги от всичко вредно,
слънце ги пои и са
пили утринна роса –
майка съм и тръпнех в страх!
Имах и мечти за тях!
Като мачти в някой кораб
да отплават през простора,
свят да видят, риби, миди,
а и тях светът да види.
Ала от тринайсет сина
дръжка на метла един е,
седем – колчета за плет,
а останалите пет
най са клети и най-жалки –
сцепиха ги за подпалки!
No comments:
Post a Comment