Задачата с жирафа

от Бари Пейн, прев. Мария Змийчарова

На широката публика е известно много малко за Клуба за решаване на задачи. Много хора дори не знаят, че той съществува вече няколко години. Нито пък може да се каже, че информацията за клуба, която се появява от време на време в пресата, е особено полезна или дори задоволително достоверна.

Кратко съобщение в един от последните броеве на вестник, който пише за висшето общество (и който, трябва да признаем, обикновено е добре информиран), прави следните твърдения по отношение на Клуба за решаване на задачи. Съобщението твърди, че сградата на клуба се намира в подземие някъде под улица „Пикадили”, че един от членовете му е бивш премиер-министър, че всички членове са задължени да положат най-тържествена клетва да участват в месечните състезания, като най-добросъвестно съблюдават честността, както и че често за изхода от състезанията се залагат огромни суми. Истината е, че клубът не притежава собствена сграда. Известният, но старомоден ресторант, който предоставя две помещения на първия етаж за месечната среща на клуба, не се намира на „Пикадили”. Премиер-министър никога не е бил член. Историята с тържествената клетва е още по-абсурдна. В крайна сметка, всички членове са джентълмени. Със същия успех биха положили тържествена клетва, че няма да мамят на карти или на голф. „Добросъвестното съблюдаване на честността” се подразбира от само себе си. И на последно място, не се правят големи залагания в прекия смисъл на думата. Сумата, която всеки член би могъл да спечели или да загуби в месечните състезания, ще бъде разкрита съвсем скоро, а колкото до залаганията по отношение на резултатите – те са забранени.

Глупави недоразумения от подобен род вече създадоха известно раздразнение и в клуба и се взе решение, че е за предпочитане да бъде направено едно дискретно описание на някои от заниманията на клуба.

Клубът има дванайсет члена, а годишната членска вноска е сто трийсет и пет паунда. Двайсет и четири паунда от тази сума са предназначени за покриване на разходите на клуба, включително за клубните вечери, които се провеждат през първата събота на всеки месец. Членовете се редуват, като всеки заема председателското място веднъж годишно и определя победителя в месечното състезание, докато по време на останалите единайсет срещи самият той е състезател, а оставащите сто и десет паунда от членската му вноска се броят за единайсет вноски за участие по десет паунда. Задачите не са математически и от известно време се съчиняват и поставят на участниците от Ленърд – находчивият оберкелнер на ресторанта. Победителят получава сбора от вноските за участие, които се равняват на сумата от сто и десет паунда; ако победителите са повече от един, тази сума се разделя по равно между тях. Така, срещу инвестиция от сто и десет паунда, всеки от членовете има шанса в рамките на една година да получи хиляда двеста и десет паунда, ако печели еднолично всички единайсет състезания, на които има право да се яви. Но протоколните книги на клуба показват, че на практика това никога не се е случвало; рекордът, поставен от мистър Пюзли-Смит през 1911 г., е седем победи, а в два от седемте случая той е трябвало да сподели наградата си с друг член на клуба.

Налага се да признаем, че по необходимост клубът наистина има характеристиките на тайно общество. Някои от задачите, поставяни през годините, са доста любопитни, и се е случвало по време на разрешаването им да се наложи членове на клуба да извършат неща, които биха могли да увредят семейното или общественото им положение, или дори да им бъдат наложени наказания според закона.

Разрешено ми беше да добавя в разказа си описание на някои от предвоенните сбирки на клуба, като са взети различни, напълно естествени мерки да се предотврати разкриването на самоличността на членовете му.

Става дума за четиредесет и третата сбирка на Клуба за решаване на задачи. Вечерята беше приключила и членовете се бяха оттеглили в просторното и удобно помещение, където обикновено се занимаваха с клубната си работа. На една масичка бяха подобаващо разположени приспособления за пушене – всички членове бяха пушачи – както и закуски и напитки, които биха били необходими в хода на вечерта. Все още не всички сервитьори се бяха оттеглили – един отнасяше празна чаша за кафе, друг предлагаше ликьор, трети поставяше на някоя от помощните масички пепелник и кибрит за удобство на гостите. През синята мъгла от дима на пурите се чуваше общото жужене на разговорите. С обичайния си траурен маниер мистър Пюзли-Смит тъкмо беше стигнал края на една от безумно смешните си истории. Всякакви намеци за определянето на победителя от състезанието по неписан закон са забранени, докато председателят не открие заседанието, но не остана незабелязан фактът, че майор Байлс отново коментира дали да не се откаже от членството си. Не го взимаха особено на сериозно. Той беше един от оригиналните членове и макар че живееше в провинцията през по-голямата част от годината, нямаше нито една среща на клуба, която да е пропуснал. Постоянната липса на късмет в състезанията го беше изнервила, но никой не вярваше на заплахите му да прекрати членството си, а е под въпрос и дали той сам си вярваше.

Сервитьорите излязоха и председателят за тази вечер сър Чарлс Бънфорд, възрастен джентълмен с изискан вид, зае мястото си и подреди документите пред себе си. Сред тях примамливо се мерна и клубната чекова книжка. В съответствие с традициите на клуба, според които председателят на дадена среща изпълнява ролята на секретар по време на следващата, доктор Олдън зае мястото си до сър Чарлс и се подготви да води записките в протоколната книга. Разговорите утихнаха. Останалите членове се настаниха в кресла в неформален полукръг около председателя. Действително в Клуба за решаване на задачи цареше видима липса на церемониалност. Нямаше и протоколна йерархия. Председателят не ставаше на крака, когато говори, нито членовете, когато му отговаряха.

- И така, господа, - започна сър Чарлс, - тази вечер сме изправени пред Задачата с жирафа. Ще ви я прочета във вида, в който е съчинена от нашия уважаван приятел Ленърд. „Задачата е да предизвикате жена, която не подозира какви са намеренията ви, да ви каже „Би трябвало да сте жираф.” Разбира се, аз не се мога да участвам в това състезание, но трябва да ви кажа, че съжалявам, че не мога. Честно казано, не мисля, че Ленърд ни е поставял толкова лесна задача когато и да било.

Няколко души изразиха несъгласие: „Нищо подобно.”, „Не споделям мнението ви, Бънфорд.”, „Де да мислех и аз така”, „Този път Ленърд сериозно е обмислил задачата”.

- Е, добре тогава, - усмихна се сър Чарлс. – На мен ми се струва, че има десетки изрази, с които човек би могъл да започне разговор и неминуемо да предизвика отговора „Би трябвало да сте жираф”. Възможно е да греша, но продължавам да смятам, че наградата тази вечер ще бъде поделена между четирима или петима от вас. Така или иначе, сега ще разберем кой какъв късмет е имал. Ще започна с вас, докторе, а след това ще се движим по посоката на слънцето и виното.

Доктор Олдън поклати глава. Той имаше внушителна глава, будно изражение и ясен поглед.

- Нищо, – каза той. – Имах твърде много работа на Харли Стрийт този месец и не можах да отделя на задачата полагащото й се време. Макар че направих опит. Възможно е той да ми е коствал уважението на една възхитителна жена – възхитителните жени никога не ни приемат на сериозно, освен когато се шегуваме. Дадох й възможност да ми каже, че би трябвало да съм жираф, но тя не я използва. Достатъчно по въпроса. Опитайте нататък.

- Следващ е единственият член на парламента сред нас, мистър Хардинг Поуп.

- Аз не участвам в състезанието този месец, - важно каза мистър Поуп. – Избирателите ми имат огромни очаквания от мен и не съм в състояние да оправдая членската си вноска. За щастие, удоволствието от вашата компания е много по-ценно за мен.

- Радваме се да го чуем, - в думите на сър Чарлс прозвуча предупреждение, - но не се разпускайте твърде много. Списъкът с чакащите за членство в клуба е доста дълъг. Какъв е резултатът при вас, майор Байлс?

- Както обикновено нямах късмет, - отговори майорът. – Обмислих въпроса основно и подготвих почвата подобаващо. Със семейството ми бяхме в лятната си къща. Уверявам ви, че въпросната сутрин през цялото време, докато закусвахме, говорих единствено и само за жирафи и за начина, по който те късат плодове от дърветата, благодарение на изключително дългите си шии. И съпругата ми, и гувернантката на децата, и мисис Хибър, която ни гостуваше, ме слушаха, макар че не бих казал, че изглеждаха особено заинтригувани. След това със съпругата ми излязохме в градината и аз посочих към една череша, отрупана с плод. „Обичам череши,” казах, „но мразя да се катеря по дърветата”. Като се има предвид захранката, която бях пуснал по време на закуската, смятам, че имах шанс едно към десет жена ми да отговори, че би трябвало да съм жираф. Вместо това тя каза, че Уилкинс ще ми набере череши и дори се изненада, когато видя, че отговорът й предизвика раздразнение у мен. Няколко минути по-късно казах съвсем същите думи на гувернантката, а тя ме попита дали да помоли някой да ми донесе стълба. (Често си задавам въпроса за какво плащам заплата на тази жена.) След това в градината излезе мисис Хибър – във всяко отношение жена, на която може да се разчита, до степен, че човек обикновено знае какво ще каже, преди още да го е казала. Казах й, че обичам череши, но мразя да се катеря, за да ги бера. „Би трябвало,” – започна тя и аз бях сигурен, че планът ми е проработил, - „да можете да стигнете ниските и без да се катерите”. След този отговор се отказах. И най-висшият интелект не може да се бори с подобна липса на късмет. Истината е, че съм изкушен напълно да изоставя тази работа със задачите.

- О, недейте така, - успокои го сър Чарлс. – Досега действително не ви вървеше, но в най-скоро време сигурно ще спечелите. Господин Кънлиф, какво ще ни разкажете вие?

- Провалих се, - отговори Преподобният Септимъс Кънлиф, възрастен духовник, известен с широтата на възгледите си. – Убедителна стратегия, но незадоволителни резултати. Нищо интересно за разказване.

- Може би вие сте имали по-голям успех, мистър Матюс?

Мистър Матюс беше на четиридесет години, плешив, с кръгло лице, червендалест и на границата на затлъстяването. Задачата да поръчва клубните вечери и вината, които се пиеха с тях, оставяха винаги в неговите ръце и то с доверие, което той без изключение оправдаваше. Познанията му на епикуреец бяха впечатляващи, интелектът му – може би не толкова, но все пак той неведнъж беше излизал победител в състезанията. Той беше най-богатият в един клуб, в който никой не можеше да се нарече беден, и беше човек с благ характер, когото всички харесваха.

- Вижте, - започна Матюс, - струва ми се, че трябваше аз да спечеля състезанието. В един определен момент изглеждаше, че победата сама ми се пъха в ръцете. Разговарях с лейди Амилия, която се занимава с благотворителност в Ийст Енд и вечно души наоколо си за благодетели. „Защо пиете вие, мъжете?”, попита тя с характерната си рязкост. Припомних си условията на задачата и ми се стори, че имам голям шанс да я изпълня. Казах й „Вижте, удоволствието се усеща първо върху небцето, но аз мисля, че то продължава и надолу в гърлото. Често ми се иска да имах по-дълъг врат.” Едва ли някой би си представил, че тя ще изпусне възможността, но точно така стана. Лейди Амилия ме увери, че е убедена, че не съм чак толкова лош, за колкото се представям, и изцеди пет паунда от мен в името на някаква „благородна кауза”.

- Момент, - обади се майор Байлс след безплодната си разходка до страничната масичка. – Искам да помоля председателя за почивка. Не са ни оставили газирана вода, макар че би трябвало да знаят, че винаги пия виното си с газирана вода.

- Разбира се, майоре, разбира се. Някой би ли позвънил?

Газираната вода беше донесена и заседанието продължи.

- Ти си наред, Джими, - отбеляза сър Чарлс.

Почитаемият Джеймс Фелдейн, доста мрачен млад човек, отговори:

- Аз смятам, че печеля това състезание, но въпросът е спорен, затова ще помоля вие да отсъдите. Единственото, което мога да кажа по въпроса, е, че ако не се добера до парите, значи късметът ми е по-лош и от този на майора. Подобно на него, и аз подходих към задачата много систематично. Първата ми стъпка беше да си купя няколко от най-високите яки, с които човек би могъл да се сдобие – поне с два инча по-високи, отколкото бих могъл да нося, и чудовищно неудобни. Сложих си една от тези яки и заприличах на изрод – на нещо излязло от стар брой на „Пънч”. Следващата ми стъпка беше да отида на гости на омъжената си сестра. Тя ми каза да се прибера и да облека прилично, както и очаквах. Съвсем невинно я попитах какво не й харесва във вида ми, а тя отговори, че изглежда съм сбъркал врата си с Колоната на Нелсън. „За яката ми ли говориш?” я попитах. „Е, аз обичам високи яки. Ако можех, щях да нося яка, висока три фута.” И тогава този глупак, зет ми, изтърси без никой да го е питал „Би трябвало да си жираф”, а аз съм напълно сигурен, че Дора би го казала сама, ако той не го беше направил пръв. Така че това е положението – думите бяха съвсем точни, но ги каза мъж. Все пак в някои случаи – банкрут и разни подобни – мъжът и жената се броят за едно цяло, нали? Как ще отсъдите?

- Аз отсъждам, че е неоснователно да претендирате за победата, - отговори сър Чарлс. – В условието пише, че думите трябва да бъдат казани от жена, а зет ви не е жена.

- Страхувах се, че ще реагирате точно така, - каза Джими, - но си струваше да опитам. Някой иска ли няколко проклети високи яки?

- Сега вие, мистър Пюзли-Смит, - продължи председателят.

Мистър Пюзли-Смит беше мъж на средна възраст, с тъмни хлътнали очи и чело на интелектуалец. Блед и слаб, с не толкова достолепно поведение, колкото видът му предполагаше.

- Смятам, че печалбата е моя, - започна той с меланхоличен глас. – Методът ми не беше особено очевиден или директен и лесно би могъл да пропадне, но късметът беше с мен. Трябва да знаете, че по стечение на обстоятелствата познавам една дама, мисис Магзуърд, която в последните години усилено се занимава с естествени науки. Присъствието й в Зоопарка и Ботаническата градина е постоянно като на призрак. Познава хабитата на хиената, знае дали хлебарките поглъщат малките си и от кой край на дървото расте многоетажният лук – и всякакви подобни неща. И е доста рязка с хора, които – по собствените й думи – „демонстрират неизмеримо невежество по отношение на най-елементарни факти”. Лицето й е като на кон, при все че това няма отношение към въпроса. С помощта на една мила дама, която организираше вечеря у дома си, си уредих да бъда определен за кавалер на мисис Магзуърд – сметнах, че няма нужда да пришпорвам нещата. Казах й „Изключително много се радвам да ви видя отново, мисис Магзуърд. С богатите си знания сигурно ще ми помогнете да реша един въпрос, който ме терзае от дни. Малкият ми племенник ме попита кое е най-високото животно. И, трябва да ви призная, не бях съвсем сигурен.” „Странно, мистър Смит,” – отговори тя, - „би трябвало да сте. Жираф – това е отговорът, най-високото животно сред млекопитаещите.” И така, смятам, че победата е моя. Тя – жена, която не е запозната с намеренията ми – беше предизвикана да ми каже думите, посочени в условието на задачата, без между тях да се вмъква никаква друга дума.

- Но се вмъква точка, - възрази мистър Хардинг Поуп, но веднага му взеха думата – само председателят имаше право да коментира и да оценява резултатите.

Сър Чарлс отдели няколко минути, за да обмисли решението си, а после го обяви както следва:

- Решението ми е да приема мистър Пюзли-Смит за победител. Вярно е, че мисис Магзуърд е използвала други думи както преди тези, посочени в задачата, така и след тях, но условието на задачата не го забранява. Единственото друго възможно възражение е, че сред думите има точка. Да обърнем внимание, че в устната реч точки няма, те се изразяват с паузи. В този случай паузата обозначава края на изречението. В друг случай паузата би могла да обозначава, че за момент жената не е могла да се сети за думата „жираф”. Сигурен съм, че в подобен случай никой нямаше да направи възражение. Макар че и тогава в писмена форма колебанието би могло да се обозначи с препинателен знак. Ленърд е поставил условие определени думи да бъдат изречени в определен ред, без да забранява между тях да има паузи. Освен ако някой от другите членове не е предизвикал жена да използва същите думи без каквато и да било пауза – в който случай аз веднага бих определил него за победител – състезанието печели мистър Пюзли-Смит.

Тъй като нито един от другите членове не беше постигнал никакъв успех със задачата, чекът за сто и десет паунда беше написан на името на мистър Пюзли-Смит и му беше връчен заедно с поздравленията на председателя.

(originally posted on 02/05/2011)